Кризата с боеприпасите в Европа: Сделка за милиарди долари на ръба – Защо мегафабриката на Rheinmetall в България се проваля

Rheinmetall и VMZ Sopot: Как историческа сделка за оръжие заплашва да се провали заради дребни пари

Европейската оръжейна индустрия е в процъфтяващ вид, а търсенето на артилерийски боеприпаси е по-високо от всякога в резултат на войната в Украйна. На фона на това историческо натрупване на оръжия, планираното съвместно предприятие на стойност няколко милиарда евро между германския оръжеен гигант Rheinmetall и българската държавна компания VMZ Sopot изглеждаше като стратегически важен етап. Нова фабрика за боеприпаси на Балканите имаше за цел не само да облекчи недостига в Европа, но и да възроди някога славната традиция на България в производството на оръжие. Това, което предишното правителство празнуваше като исторически успех, обаче, след смяна на правителството в София, се оказа финансова къща от карти. Липсата на официални договори, очевидната липса на финансиране в субсидиите от ЕС и рисковата договорна асиметрия за сметка на българския данъкоплатец сега сериозно застрашават проекта. Този икономически анализ осветява сложните финансови, политически и геополитически измерения на оръжейна сделка, която е емблематична за предизвикателствата, пред които е изправена настоящата европейска политика за сигурност.

Проект за милиард долара, изправен пред политически препятствия

България някога е била сериозен износител на оръжие. В разцвета на военно-промишления си потенциал в края на 80-те години на миналия век, малката балканска страна се нарежда сред десетте най-големи износители на оръжие в света, като оръжейният комплекс около индустриалния град Сопот е в сърцето на многомилиардна експортна индустрия. Заводът ВМЗ Сопот по това време е наемал над 22 000 души и е бил един от най-важните източници на чуждестранна валута за комунистическия режим. Разпадането на Източния блок през 1989 г. нанася опустошителен удар на тази индустрия: десетилетията след падането на комунизма са белязани от намаляващо производство, затваряне на фабрики, масови съкращения на работни места, нарастващ дълг и пълна загуба на съветския пазар. ВМЗ Сопот оцелява, но с работна сила, намалена до по-малко от 3000 служители, и замразени банкови сметки.

Този исторически колапс на цял индустриален регион е ключов за разбирането на динамиката на вземане на решения, която почти четири десетилетия по-късно ще движи проекта Rheinmetall. Гладът за реиндустриализация, за работни места и за възраждане на индустрия с дълбоки държавни корени остава мощен мотиватор в Сопот и в българската политика и до днес. През последните години ВМЗ Сопот наистина преживява забележителен подем: руската агресия срещу Украйна предизвиква рязко увеличение на търсенето на боеприпаси, съвместими със съветските. През 2023 г. ВМЗ постига нетни продажби от 828 милиона лева, двойно повече от предходната година, и увеличава работната си сила до над 4100 служители. Това възраждане поставя основите за още по-голям стратегически скок.

Пактът по време на бума на оръжията: Как се е стигнало до проекта за милиард долара

Проектът с Rheinmetall може да се разбира като отговор на фундаментално структурно предизвикателство: макар България да е усвоила производството на боеприпаси от съветски тип, ѝ липсвал технологичният капацитет за производство на 155-милиметрови артилерийски снаряди по стандартите на НАТО – най-спешно необходимият калибър в Европа, предвид интензивните артилерийски битки в Украйна. Германският производител на оръжие Rheinmetall, от своя страна, е бил във фаза на безпрецедентна експанзия и стратегически е търсил производствени площадки в Източна Европа, които да съчетават благоприятни разходи за труд, съществуващ опит в производството на оръжие и членство в ЕС.

През август 2025 г. тогавашният български министър-председател Росен Шелясков се срещна с главния изпълнителен директор на Rheinmetall Армин Папергер в Дюселдорф. Срещата доведе до споразумение за изграждане на две фабрики за боеприпаси близо до Сопот. Едната фабрика трябваше да произвежда барут и патрони, а другата - 155-милиметрови артилерийски снаряди. През октомври 2025 г. в София беше подписано рамково споразумение: Rheinmetall щеше да държи 51% от съвместното предприятие, а държавната компания ВМЗ Сопот - 49%. Фабриката, разположена на терен от приблизително 100 хектара, трябваше да произвежда около 100 000 снаряда годишно, както и заряди за до 150 000 снаряда и приблизително 1300 тона барут. Производството на снаряди беше планирано да започне през 2027 г., а производството на енергийни материали - през 2028 г. Общата инвестиция се оценяваше на над един милиард евро.

В политически план проектът беше представен от тогавашното правителство като историческа инвестиция: една от най-големите индустриални инвестиции в новата история на България, създаване на близо 1000 квалифицирани работни места и израз на стратегическо партньорство с Германия, най-важният търговски партньор на страната. Премиерът по това време говори за голяма крачка напред за индустриалните и отбранителни способности на България. Главният изпълнителен директор на Rheinmetall Папергер подчерта огромното търсене на боеприпаси в Европа и НАТО през следващите години.

Европейската архитектура за превъоръжаване и механизмът SAFE

За да се разбере защо моделът на финансиране на проекта в крайна сметка се оказа изграден върху пясък, трябва да се разбере институционалната рамка на инструмента SAFE. През май 2025 г. Съветът на ЕС прие Регламента SAFE (Действия за сигурност за Европа), нов финансов инструмент на ЕС с обем на заемите до 150 милиарда евро. Това са дългосрочни заеми с ниска лихва, финансирани чрез емитиране на облигации на ЕС, предназначени да помогнат на държавите членки да финансират своите инвестиции в отбраната. Сроковете за падеж са изключително благоприятни: 15-годишен гратисен период, последван от период на погасяване до 40 години. При тези условия интересът от страна на държавите членки на ЕС беше огромен – според наличната информация 19 държави членки на ЕС вече са усвоили всичките 150 милиарда евро.

Предишното българско правителство планираше да използва инструмента SAFE като основен източник на финансиране за своя дял от съвместния проект. Първоначално плановете предвиждаха до 960 милиона евро от рамката на SAFE, които да бъдат използвани като нисколихвен заем за изграждането на двата завода и създаването на съвместното предприятие. Общо България възнамеряваше да набере близо 4 милиарда евро чрез механизма SAFE за цялата си програма за превъоръжаване. Тогавашният финансов министър посочи, че въпреки това заемане, националният дълг ще остане под 60 процента от БВП – препратка към исторически ниското дългово бреме на България, което в края на 2025 г. беше 27,8 процента от БВП.

Но точно в това се криеше ключовият недостатък на дизайна. В сегашния си вид регламентът SAFE позволява само 10 до 15 процента от средствата да бъдат използвани за изграждане на производствен капацитет. Това беше публично заявено от новия вицепремиер и министър на икономиката Александър Пулев в началото на юли 2026 г. Това, което е достатъчно за цялостното финансиране на отбранителна програма, е просто недостатъчно за конкретен проект за промишлено строителство на стойност над един милиард евро. С българска инвестиция от около 420 милиона евро, максимум 42 до 63 милиона евро биха могли да бъдат получени чрез инструмента SAFE като субсидия за производствен капацитет – малка част от необходимата сума.

Новият кабинет „Радев“ и трезвата оценка

Разкриването на този недостиг на финансиране съвпадна с период на политическа нестабилност. След продължителен цикъл на политическа нестабилност, белязан от масови протести срещу корупцията – България преживя осем парламентарни избори между 2021 и 2026 г. – коалицията „Прогресивна България“, водена от бившия президент Румен Радев, спечели предсрочните избори през април 2026 г. с ясно мнозинство. На 8 май 2026 г. новото правителство на Радев пое властта. Александър Пулев, икономист и финансов мениджър с международен опит, завършил Оксфорд, стана вицепремиер и министър на икономиката.

Новото правителство бързо проведе критичен преглед на ключовите проекти на предишното правителство. Това, което Пулев разкри по време на изслушването си пред Икономическата комисия на Народното събрание в началото на юли 2026 г., беше отрезвяващо. Първо, не съществуваше официален договор, а само споразумения за намерения с Rheinmetall. Второ, българските интереси не бяха адекватно защитени в съществуващите споразумения – българската страна се беше споразумяла за всичко с германската, без да настоява за намаляване на лицензионните такси или за включване на български подизпълнители. Трето, имаше технически проблеми на предложения обект, които наложиха цялостен преглед на всички съществени параметри на проекта. И четвърто – най-сериозният проблем – просто нямаше финансиране.

Вече платената сума от 40 милиона евро не може просто да бъде отписана. Пулев обясни, че тези средства са постъпили в Rheinmetall – често срещана практика при възлагане на проект за строителство на фабрика на трета страна. В този случай обаче компания, наречена „Иганово“, се появи в непрозрачно споразумение, за да възложи на строителна компания и да строи съгласно лицензите и архитектурните спецификации на Rheinmetall. Това споразумение – 43 милиона евро за Rheinmetall, последвани от 270 милиона евро за строителна компания, която би построила завода извън съвместното предприятие и след това би го отдала под наем на съвместното предприятие – е коренно различно от пряка съвместна инвестиция. С други думи, българската страна би поела разходите за наем на завод, в който е само миноритарен акционер.

Проблемът с асиметрията: Кой носи какъв риск?

Разкритията на Пулев разкриват структурна асиметрия в проекта, която е особено експлозивна от икономическа гледна точка. В съвместно предприятие с 51:49 акционерно участие в полза на Rheinmetall, въпросът за управлението е от първостепенно значение: Кой контролира стратегическите решения? В предишните споразумения Rheinmetall държеше мажоритарния дял и по този начин на практика оперативен контрол. В същото време българската държава трябваше да поеме лъвския пай от строителните инвестиции – и това в структура, където сградата дори не би била собственост на съвместното предприятие, а би трябвало да бъде отдадена под наем. За българския данъкоплатец това би означавало максимален финансов риск с минимален контрол.

Освен това Пулев критикува липсата на предпазни мерки за интересите на българските подизпълнители. В икономика като България – най-бедната държава членка на ЕС, чието население е силно засегнато от емиграцията – мултипликативният ефект на инвестиция от такъв мащаб е от решаващо значение за определяне дали тя наистина има трансформиращо въздействие върху регионалната икономика. Ако доставката и строителството бъдат изцяло възложени на немски или западноевропейски компании, голяма част от икономическите ползи просто отиват в чужбина, докато рисковете остават локализирани. Този проблем не е уникален за България в дебата за икономическа политика около съвместните предприятия в отбраната в Източна Европа – той възниква в подобна форма, когато западноевропейските корпорации си сътрудничат с държавни отбранителни компании в структурно слаби региони.

Към това се добавя и въпросът за лицензионните такси. Технологията на Rheinmetall за 155-милиметрови боеприпаси и барут е патентована. Използването на тази технология от съвместното предприятие или за собствения дял на България от производството е предмет на текущи лицензионни такси, които генерират непрекъснат отлив на капитал към Германия през целия срок на проекта. Новото българско правителство призна, че до момента в преговорите не е направен опит за ограничаване на тези лицензионни плащания или за намаляването им за сметка на Rheinmetall. Това е класически проблем с технологично-асиметричните партньорства: доставчикът на технологии печели, дори ако проектът не е толкова икономически успешен, колкото се надяваше.

Бюджетът за отбрана между амбициите на НАТО и фискалната реалност

Политическият контекст на блокадата на финансирането е неразривно свързан с амбициозната програма за превъоръжаване, която България следва едновременно на няколко нива. На срещата на върха на НАТО в Хага през 2025 г. България се ангажира да увеличи разходите за отбрана до 5% от БВП до 2035 г. – като поне 3,5% ще бъдат предназначени за ядрена отбрана и до 1,5% за инвестиции, свързани с отбраната. За сравнение, през 2025 г. разходите за отбрана възлизат на приблизително 2,14% от БВП, което в абсолютни стойности съответства на около 2,755 милиарда долара. Проектът на държавния бюджет за 2026 г. прогнозира разходи за отбрана в размер на 2,693 милиарда евро, което се равнява на 2,15% от БВП.

Тези ангажименти са значителни, но те са основно фокусирани върху снабдяването и експлоатацията на военни системи, а не предимно върху изграждането на оръжейни фабрики. Бюджетът за 2026 г. предвижда поемането на нов публичен дълг до 10,4 милиарда евро, включително заем от ЕС за отбрана до 3,261 милиарда евро. Тези цифри илюстрират основния проблем: България вече използва значителна част от наличния си капацитет за заеми за програми за обществени поръчки. Още един милиард евро заем за изграждането на барутна фабрика – дори при благоприятни условия SAFE – би увеличил значително съотношението дълг/БВП, въпреки че при прогнозирани 31,3% през 2026 г. то остава доста под лимита на ЕС от 60%.

Имплицитната логика на предишното правителство беше следната: проектът щеше да се самофинансира чрез собствени приходи, тъй като търсенето на боеприпаси на НАТО щеше да остане структурно високо в обозримо бъдеще, а благоприятните условия на заема SAFE с 15-годишен гратисен период биха позволили лесно намаляване на дълга от приходите от завода. Това изчисление не е по своята същност погрешно от икономическа гледна точка – удвояването на приходите на ВМЗ до 828 милиона лева през 2023 г. показва какво може да генерира един функциониращ оръжеен завод в тази геополитическа епоха. Това обаче предполага, че структурата на финансиране действително работи така, както е политически заявено – и в това се крие проблемът.

Центърът за сигурност и отбрана предлага експертни съвети и актуална информация, за да подпомогне ефективно компаниите и организациите в укрепването на тяхната роля в европейската политика за сигурност и отбрана. Работейки в тясно сътрудничество с работната група „SME Connect Defence“, той насърчава по-специално малките и средни предприятия (МСП), които желаят да развият своя иновативен капацитет и конкурентоспособност в сектора на отбраната. Като централна точка за контакт, Центърът създава ключов мост между МСП и европейската отбранителна стратегия.

Свързано с това:

• Работната група „МСП свързват отбраната“ – Укрепване на МСП в европейската отбрана

Логиката на разширяване на Rheinmetall и нейните ограничения в Източна Европа

За да се разбере ситуацията от гледна точка на корпоративната стратегия, си струва да се разгледа позицията на Rheinmetall. Базираната в Дюселдорф корпорация преживява период на изключителен растеж: продажбите са се увеличили до 9,9 милиарда евро през 2025 г., което е увеличение с 29% в сравнение с предходната година. За 2026 г. компанията очаква допълнителен ръст на продажбите от 40 до 45%, достигайки до 14 милиарда евро. Натрупаните поръчки достигнаха рекордните 63,8 милиарда евро в края на 2025 г. и се очаква да се удвоят до 135 милиарда евро през 2026 г. Главният изпълнителен директор Армин Папергер говори за ера на превъоръжаване в Европа, която предлага на Rheinmetall перспективи за растеж, каквито компанията никога не е виждала досега.

В този контекст, стратегията за България е част от широка стратегия за децентрализация на производството на боеприпаси в цяла Европа. Rheinmetall е изградила или планира да изгради заводи в Германия, Литва, Украйна, Румъния, Испания, а сега и в България. Логиката зад това е убедителна: съществуващите германски мощности са недостатъчни за производството на 1,5 милиона артилерийски снаряда годишно – заявената цел за 2027 г. Локациите в Източна Европа предлагат по-ниски разходи за труд, политически мотивирана държавна подкрепа и, в страни като България, дори съществуваща отбранителна инфраструктура. За Rheinmetall проектът за България е преди всичко компонент от цялостна стратегия за индустриална политика. Мажоритарният дял от 51% осигурява оперативен контрол, собствената технология осигурява приходи от лицензи, а местната партньорска компания допринася със земя, регулаторна експертиза и политическа легитимност.

От гледна точка на западноевропейска индустриална група, този модел е рационален и съответстващ на световните стандарти за технологично ориентирани съвместни предприятия. Той обаче не е автоматично съобразен с интересите за икономическо развитие на приемащата страна. Това създава структурно напрежение, което по никакъв начин не е специфично за България: инвестиционните условия до голяма степен се определят от технологично и финансово по-висшия партньор, докато по-слабият партньор носи държавния риск. Този механизъм е описан в литературата по икономика на развитието като ресурсното проклятие на технологичната зависимост – то засяга държави, които притежават суровини или съществуваща инфраструктура, но разчитат на външни технологии и следователно остават в структурно по-слаба преговорна позиция.

Геополитическо измерение: Стратегическото позициониране на България е под натиск

Новото правителство на Радев не е отхвърлило проекта директно, но е обявило предоговаряне. Министърът на отбраната Димитър Стоянов изрично подчерта, че България няма да се откаже от инвестицията си в барутния завод и че преговорите с Rheinmetall са предстоящи. Това разграничение е политически важно: не става въпрос за фундаментално решение срещу западните оръжейни партньорства, а за предоговаряне на условията.

Геополитическият контекст прави подобно предоговаряне едновременно неотложно и трудно. Германия е не само най-важният външнотърговски партньор на България – тя е и доминиращата страна в ЕС и един от най-силните съюзници на България в НАТО. Прекалено агресивната стратегия за предоговаряне с Rheinmetall рискува дипломатически търкания в момент, когато България зависи от подкрепата на Западна Европа за своите програми за превъоръжаване и потенциални амбиции за присъединяване към еврозоната. Съвсем наскоро, през юни 2025 г., ЕЦБ оцени положително напредъка на България към евентуално приемане на еврото на 1 януари 2026 г., въпреки че бюджетната ситуация оттогава е станала по-напрегната.

В същото време, новото българско правителство под ръководството на Радев, чиято коалиция е склонна да застъпва по-прагматична позиция в дискурса за политиката по отношение на Русия, има силен вътрешнополитически интерес да осигури обществена подкрепа за проект, чийто анализ на разходите и ползите изглежда съмнителен при сегашните условия. Осемте парламентарни избори за пет години демонстрираха нестабилността на политическия климат в България – проект за милиарди евро, възприеман като икономическа продажба на национални интереси, лесно би могъл да се превърне в политически динамит.

Сценарият на предоговаряне: възможности и ограничения

Какви реалистични възможности за преговори има България? Първо, възможно е преструктуриране на дяловете на собственост. Увеличаването на българския дял до 50 процента или повече би поне формално решило управленската асиметрия – при условие че Rheinmetall се съгласи на такава промяна, което е малко вероятно предвид стратегическото значение на мажоритарния контрол за групата. Второ, биха могли да се договорят изрични квоти за подизпълнение за български компании, за да се затвърди икономическият мултипликаторен ефект на местно ниво. Трето, би било възможно ограничаване на лицензионните такси, които Rheinmetall начислява за използване на технологии. Четвърто, структурата на финансиране може да бъде напълно преосмислена: вместо заеми чрез SAFE, може да се обмисли комбинация от структурни фондове на ЕС, капиталови инвестиции и двустранни кредитни линии.

Всички тези опции имат своите граници. Rheinmetall е в позиция на изключителна пазарна сила: компанията има повече поръчки, отколкото може да изпълни, а българските искания за предоговаряне идват от корпорация, която лесно би могла да намери алтернативни места – или просто да отложи българския проект, докато други проекти получат приоритет. Вече платените 40 милиона евро увеличават натиска върху българската страна да не позволи на проекта да се провали, тъй като провалът би означавал и загуба на репутацията на надеждно инвестиционно място.

Техническите проблеми с обекта близо до Сопот – гориста местност, изискваща промяна на предназначението – добавят още едно измерение на забавяне към и без това сложната ситуация. Дори ако всички финансови проблеми бъдат решени, процесът на издаване на разрешителни за превръщане на горска земя в индустриална земя отнема време. Първоначално се е очаквало фабриката да заработи в рамките на 14 месеца. Този срок е напълно нереалистичен при настоящите обстоятелства.

Структурни поуки от българо-германския оръжеен проект

Проектът „Сопот“ повдига фундаментални въпроси, които далеч надхвърлят специфичния случай на България. Европа в момента преживява безпрецедентна вълна от превъоръжаване: членовете на НАТО се ангажираха с масово увеличаване на разходите за отбрана, а Съветът на ЕС създаде финансов инструмент от 150 милиарда евро с инструмента SAFE. Това създава огромен натиск върху по-малките и икономически по-слаби членове на НАТО да изградят производствени капацитети – възможно най-бързо и в идеалния случай в сътрудничество с технологично водещи западноевропейски партньори.

Проблемът е, че политическата логика на бързината и икономическата логика на устойчивите партньорски структури често са в противоречие. Когато правителствата са под обществен натиск да постигнат бързи, видими резултати – подписване на договори, обещания за работа, символични етапи – те са склонни да отлагат трудни детайли. Предишното българско правителство подписа меморандуми за разбирателство с Rheinmetall и ги представи като договори. То представи структура на финансиране, основана на погрешно тълкуване на действителните условия на SAFE. И плати 40 милиона евро, преди дори да е бил подписан един-единствен обвързващ договор.

Това не е проблем, характерен само за България. В цяла Източна Европа западноевропейските оръжейни компании настояват за съвместни предприятия, а в цяла Източна Европа често липсва институционален капацитет за договаряне на изключително сложни договори на равнопоставена основа в технологично асиметрична среда. Поуката от случая със Сопот е, че споразуменията за сътрудничество в областта на индустриалната политика в оръжейната индустрия изискват същия внимателен контрол, както и споразуменията за приватизация – а историята на приватизацията в Източна Европа през 90-те години на миналия век е богата на скъпоструващи уроци за разликата между политическа символика и икономическа същност.

Какво ще стане с работата

Въпреки всички трудности, фундаменталната нужда, движеща проекта, остава непроменена. Европа се нуждае от повече производствени мощности за боеприпаси, България се нуждае от индустриализация и диверсификация на експортната си база, а Rheinmetall се нуждае от географски разпределени производствени мощности в рамките на ЕС. Това сближаване на интересите е достатъчно силно, за да поддържа проекта жив в средносрочен и дългосрочен план – макар и при променени обстоятелства.

Новото българско правителство трябва да намери жизнеспособна алтернатива за финансиране до края на 2026 г. и да договори структура на договора с Rheinmetall, която да отговори на основателните възражения на министъра на икономиката. Това ще изисква време, умения за водене на преговори и ясно разбиране на собствените приоритети. В същото време, колкото по-дълго се проточват преговорите, толкова по-вероятно е стратегическият импулс на проекта да бъде загубен – Rheinmetall да даде приоритет на други локации и България в крайна сметка рискува да изостане в надпреварата за европейско производство на боеприпаси.

Реалистично погледнато, не се очаква подписване на договор или начало на строителството през 2026 г. Пълното предоговаряне на проектния проект, надеждното изясняване на финансирането и разрешаването на проблемите с обекта ще отнемат поне дванадесет до осемнадесет месеца, ако приемем, че всичко върви гладко. Дали политическата стабилност на правителството на Радев ще продължи достатъчно дълго, за да доведе този процес до успешен край, е легитимен въпрос, предвид историята на българската парламентарност през последните години. Проект, който е иницииран при определени политически обстоятелства и сега трябва да бъде предоговорен при различни, по дефиниция остава уязвим за следващите политически катаклизми.

Случващото се в Сопот в крайна сметка е урок за факта, че натрупването на въоръжения в Европа е не само предизвикателство за индустриалната политика и отбранителната стратегия, но и институционално: Способността на по-малките държави-членки на ЕС да разработват сложни транснационални инвестиционни споразумения по такъв начин, че тежестта и ползите да бъдат справедливо разпределени, е способност, която все още трябва да бъде развита на много места.

С удоволствие бих служел като ваш личен съветник.

Ръководител „Развитие на бизнеса“

Председател на работната група „SME Connect Defense“

LinkedIn

 

 

С удоволствие бих служел като ваш личен съветник.

Можете да се свържете с мен на wolfenstein∂xpert.digital или

Просто ми се обадете на +49 7348 4088 965 .

LinkedIn